Планината посреща уморените от ежедневните грижи сърца с песента на своите зелени гори, с ромона на пъстрите ручеи, с песента на незрими за окото птици, с уханието на шарени килими. Планината е като пазва, в която можеш да скриеш себе си от…себе си. Тя е като утробата на майката – нежна и ласкава, тя е като въздишка на Амур, като пръстите на Афродита.

…Ние навлизаме в дълбочината на нейното лоно, тя ни посреща предпазливо, подлага ни на изпитанието да се изкачим към върха, към първия връх, който е нейде там, но още не се вижда. Раниците тежат на  несвикналите рамене, глътките въздух са бързи, като на риба, която е излязла на плитчина; но при нас е обратното  - ние идваме от плитчината на света, където проблемите са обградили дълбинните истини и са ни отчуждили от тях. А тук диша с пълни сили свободата. Тук си истински, тук се преоткриваш. Няма място за преструвката на цивилизацията ; протегнатата ръка означава, че…някой иска да е с теб. Няма корист, честолюбивите гримаси са прибрани в пещерата на миналия ден, за да ги намерим, когато ....отново потрябват.

Групата се вие като змия, излязла на припек: ту си с другите, ту си сам. Самотата обаче е само привидна. Тук не можеш да бъдеш сам, сърцето е пълно с красота и поезия… 

В това е тайната на човешката душа и на природата, която ни прави част от чудесата наоколо.

            Аз съм като тревата, която вятърът нежно докосва.

      Аз съм като реката, понесла се нанякъде, без да е сигурна къде отива…

Аз съм като облачето, което идва от запад и весело надниква към простора, защото знае, че няма да слезе  скоро на грешната земя, а още дълго ще броди и ще се радва на свободата си.

Тревата е толкова зелена и красива! Тя е като коприна – желаеш да я погалиш, да се гушнеш в топло-прохладните и обятия. Лягам на тревата и простирам ръце. Слънцето бродира пътечки по дланите, по цялата ръка, чак до раменете

Реката тече наблизо и припява някаква старинна песен, вечна песен, тя разказва за водопада, който е горе, там: на скалата. Той е толкова висок, че окото трудно стига до началото му. Но е нежен, не плаши, не потиска…той е едно Водно пръскало, каквото е и името му…но все пак нека да уточня – Райско пръскало, защото свързва

горе и долу…

       Горе е раят, защото там е просторът, а

                          долу сме ние – мънички и искащи,

които само поглеждат към висината и се надяват да я достигнат поне с душите си. И аз знам, че сега с мислите си ще я достигна, защото

най-сигурният път към Рая е любовта,

а тя препълва сърцето ми, като водопад, който съчетава началото и края;

високото и ниското,

          водата и скалата,

                тревата и…движението.

Любовта е най-прекрасното състояние на душата, тя е поезията на този свят, тя е ехото, което откликва на моя глас.