Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.10.2007 18:45 - Мечта за другия - втора част
Автор: izvorche Категория: Тя и той   
Прочетен: 3304 Коментари: 7 Гласове:
1



     Един ден планината изохка, пещерата пое въздишката и, светът се разлюля и най-слабите сталактити изпопадаха по земята. Сталактоните бяха здрави, но в изпепеленото сърце на сталактитката се бе образувала кухина: въздух, пълен с влюбени атоми. Затова тя усети, че трусът я откъсва и част от нея полита...точно онази част, където биеше влюбеното и калциево сърце.

    Падна долу и видя, че езерцето беше всъщност малка рекичка. Водата я обгърна и тя почувства движението! Животът придоби аромат на скала, влага и живи организми. Един ден тя видя, че е стигнала до езеро в огромна пещера. Разочарованието я погълна: толкова път и нищо…пак същата тъмнина. Водата я приласкаваше и я люлееше в прегръдката си, но сталактитката заплака неутешимо. После се примири, както обикновено се случва с мъдрите, и заспа…

    В един от внезапните часове светът прогледна! Горе в пещерата имаше отвор и през него надничаше лицето на деня. Бели петна заиграха по стените, по едва забележимите гънки на езерото. Гонеха се, смееха се като деца. И изведнъж някаква светла нишка се протегна ласкаво. Сталактитката онемя и сграбчи мига. 

Бяха двамата: Той и Тя. 

Той приличаше на водопад от светлина - без начало и без край. Не подозираше, че тя съществува, не знаеше колко силно бие калциевото и сърце и …сигурно нямаше да разбере. Но нима това й беше необходимо?

    Споделеност, взаимност, подкрепа! - омръзнали думи, които назовават някакъв вид задълженост която, според другите, изчерпва представата за любовта. Той е прекрасен и без да я съзира, щедър е в сиянието си и тя получава достатъчно. Притихна с радост върху валчестия камък, който…внезапно за пръв път я заговори, решил, че тя скоро ще стане част от него:
- Какво ти е?
- Обичам!...
- Това да не е някаква болест? - в гласа му се долови притеснение.
- Виждаш ли сиянието , което изпълва пещерата? - отговори му замечтано тя.
- Да, но…това се случва всеки ден, вече цяла вечност…?
- И аз съм на този свят цяла вечност, но едва сега се чувствам жива. Сякаш преди не ме е имало, а минутите и часовете са се трупали върху мен като надгробна планина. Откакто обичам, животът ме изпълва и обикновеното изглежда невероятно. Щастлива съм…

- Хм-хм-хм! Прекалено много чувства, момиче! Нали знаеш , че пламъкът изгаря, когато си близо. Това го знам от сигурно място, но не помня откъде. …Аз самият не си позволявам да се влюбвам, макар че езерото постоянно ме люлее в прегръдките си и ме зове. Любовта ще отвори пукнатина в сърцето ми и тогава … сбогом Вечност! Аз съм гнездо на вечността! Това е призвание…!!! Всъщност аз съм част от една голяма скала, която била влюбена в дъжда. Приютила го в гранитните си обятия …и ето ме,  Рожба ли съм, или ненужен спомен - и аз не знам.
    
    В този миг бродещият лъч достигна до камъка, върху който лежеше сталактитката, и огря хладното и тяло. Тя заискри като направена от скъпоценни минерали. Една топла вълна я обгърна…сладко безпаметство!

- Колко съм красив! - помисли си лъчът. - И съм вълшебник! Усмивката ми превърна това парче калций в шепа изумруди. Неотразим съм! Властен. Всесилен. Позлатявам, сгрявам, пламтя. Оглеждам своята неповторимост в този скучен свят, докосвам небрежно това и онова, ей така - на шега! И то засиява, запламтява. Но Животът не е в него, той е в мен! Аз съм Богът чудотворец…Харесвам отражението си и за разнообразие сменям огледалата. Всъщност светът съществува, за да бъде мое огледало. Сутрин ме чака черно-бял, нощен. Аз му давам цветове. Аз съм магия, аз съм ЛЮБОВ!... Утре пак ще се отбия, скъпа, Сега довиждане!

   И като я целуна топло, лъчът се премести встрани, постепенно започна да изтънява, да се катери трепетливо по отсрещната стена, прогонвайки заспалите прилепи. Накрая се стопи, остана само обещанието за "утре".

   Сталактитката се почувства зашеметена и олекнала. Той я забеляза! Дали разбра, че го обича и и го зове толкова дни?  Сега да я видят другите: не се сбъдвали мечтите ли? Животът опровергава предишния опит и в това е неговата сила.

   Времето затрополи по купола на пещерата в поредица от срещи и раздели. Лъчът идваше, отиваше си, понякога минаваше някак встрани. Тогава тя мислеше, че вече му е дотегнало да я вижда. Дали в любовта има някакъв предел и насищане? А може би и тя самата се изморява?

     Няколко дни слънчевият лъч не се показа. Вместо него нахлу вятър и се спусна водопад от дъждовни капки. Камъкът поясни, че е облачно и жално изпъшка:
- Престани да тъгуваш! Започваш да се топиш! Калцият ти се стича по мен, не е много приятно. Лежиш отгоре ми, а…мислиш за друг! - това справедливо ли е? Неговата любов е непостоянна, преходна, насити ти се и си отиде. А аз съм вечен! Мога…да ти предложа да споделиш с мен вечността?
Сталактитката си помисли, че това вече го беше чувала и че всички….са еднакви.
- А той каза ли ти, че те обича ? - продължаваше да я тормози камъкът.
- О, каза ми го! С топлината на присъствието си, с целувката на ръцете си, с щедрия огън, който запали в мен…Истина е! Не си въобразявам.
- Истината е онова, в което сме решили да повярваме, момиче! Иначе…всичко е относително.
- Може би не съм достойна за любовта му? Той е вълшебник, неземен, божествен…
- Какво означава да си "достойна"? Нали съществуваш? Хм! Обикновено проблемът не е в отсъствието на любовта, а в невъзможността да понесем присъствието и. За да и се отдадем, трябва смелост, защото любовта е стихия. Опасна е, кара те да забравиш границите…Езерото мисли, че аз съм неблагодарен. То не разбира, че неговата обич с годините ми отне всички грапавини. Превърна ме в гладка вълна, в част от себе си. Как да го обичам? - неговата нежна прегръдка заличава индивидуалността ми! Но…не мога и да си тръгна. Вече съм част от този свят и от самото езеро. Не знам има ли живот извън хладните му приливи и отливи. И за теб…е късно…топиш се от срещата с реалните стихии: слънцето и водата…
- Искаш да кажеш, че любовта е моята бавна смърт. И аз напуснах храма на вечността, за да опозная нещо преходно?

    Сталактитката потъна в тъжни мисли. Почувства се виновна пред изоставения сталактон, пред пещерните закони, неразрешаващи движението, което убива. Тя заплака заради наивността си. Няма чудо в тоя каменен свят…Всичко се повтаря в потока на безнадеждието…

   Внезапно усети позната тръпка - слънчевият лъч беше до нея.Обви снагата и с ласкави нишки.
- Обичам те! Обичам те! - шепнеше неговата нежност. Може да съм с теб само за миг, но той е достатъчен, вселената да оживее в очите ти. Щастието се ражда в сърцето на една-единствена минута. Ако се опитаме да я разтегнем, да я умножим, ще го погубим. Еднообразие е името на неговата смърт.
- О, любими, не си отивай! Не ме оставяй толкова дълго тъжна и сама. Има любов безначална и безкрайна, моята е такава. Не се насищам на сиянието на твоята обич и ласка. Аз съм жажда, която не се утолява, аз съм вълшебство, повярвай ми…остани по-дълго…

….Годините минаваха. Сталактитката се смаляваше при всяка следваща среща. Разговорите с любимия се повтаряха едни и същи - отегчителни дори за добронамерената търпеливост на камъка.

   Един ден в пещерата нахлуха деца. Едно от тях видя парчето сталактит и го пъхна в джоба си. Когато излязоха навън, замери с него едно другарче - на шега…Така Тя падна на една скала, изложена на лъчите на слънцето цял ден. Това беше мигът на сбъднатото чудо. Сталактитката си помисли, че наистина, когато желаеш нещо от цялото си сърце, то непременно се случва. Но силата на огъня му я изпиваше…В любовта съответствието в страстта, се оказа от изключителна важност. Шепа калций - това беше следата от една влюбена душа, която още първият дъжд щеше да заличи.
***

- Обичам те! Ти си за мене като извор, като извор на жива вода, като пролетен полъх, като магия. Благодаря ти, че ме накара да се влюбя. Това е най-естественото, най-прекрасното състояние на душата. Не искам нищо от теб - нито отговор, нито обещания. Достатъчно е да си близо, да потъвам в очите ти, да виждам как се ражда смехът в ъгълчетата на нежните ти устни. Стига ми дори да знам, че подреждаш своя свят в границите на тази непознаваема вселена, която обитавам толкова години с надеждата да те срещна. Ти олицетворяваш мечтата ми за ДРУГИЯ. Може би те срещам КЪСНО? В неподходящо време и на неподходящо място? Не казвай нищо. Но …ако искаш…, стопли ръката ми и ми подари една прегръдка. После ме остави да помечтая. Страхувам се от реалността, която убива хладнокръвно мечтите, защото в нея те стават зависими от теб. А аз имам толкова много мечти! Искам да ги изживея всичките. Позволи ми поне това!

.......И никой не чу тези думи, освен момичето с тъмнорусите коси и слънчевият лъч, погубил нехайно, неразумно, но всъщност - неизбежно, онази скъпоценна шепа любов, в която довчера се оглеждаше, но днес…това вече беше невъзможно.


Тагове:   мечта,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. enjoy6 - Страхотно е!
31.10.2007 19:29
и толкова вековна мъдрост събрана в тленното!!!
Да истината е в онова, в което сме решили да повярваме, а проблемът не е в липсата на любовта, а в невъзможността да понесем присъствието и!
Колко сме несъвършени!
Благодаря ти:)))
цитирай
2. sowhat - и аз те обичам
31.10.2007 19:30
ес.
цитирай
3. izvorche - еха!!!
31.10.2007 20:53
Днес имах нужда от точно това, което вие ми дадохте.

Благодаря !
цитирай
4. smile4tonight - :)
02.11.2007 15:07
останах без думи и от първата и от втората част.. Толкова много с толкова безобидни на пръв поглед думи...
цитирай
5. izvorche - ***
02.11.2007 20:10
дано думите да са сестри на онази вечност, която напразно заключваме в тях:)))
цитирай
6. cefulesteven - :)
03.11.2007 15:44
Трябва да се повторя.
Великолепна притча.
цитирай
7. shmeki - wow
12.02.2008 04:42
Opredeleno i pyrvata i vtorata 4ast sa pove4e ot strahotni! Bravo i blagodarq :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: izvorche
Категория: Туризъм
Прочетен: 271805
Постинги: 45
Коментари: 198
Гласове: 5792
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031