2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. mt46
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
- Когато потъна в пъстрата доброта на очите ти, сякаш един слънчев лъч озарява цялото ми същество и аз чувам и песента на птиците, и ромона на ручея, и тайнствения растеж на цветята. Светът става нов, различен, невероятен, когато потъна в очите ти. Толкова те обичам!
Никой друг не чу тези думи, освен момичето с тъмнорусите коси и един сталактит, провиснал изваяното си тяло в пещерата. Туристите бяха сами, уединени в света на чувствата си, щастливи, че никой не смущава любовния им шепот. Те и не подозираха, че сталактитът чува всичко, че неговото калциево сърце се изпълва с трепета на търсещите се в тъмнината пръсти.
Всъщност сталактитът беше …млада госпожица. Поне така се чувстваше. Елегантно се спускаше от тавана и в сравнение с другите – по-стари и по-уплътнени пещерни образувания, бе млада, само на няколкостотин хиляди години. Тя още не бе познала любовта, макар че по-агресивните сталагмити й правеха знаци, като настойчиво и горделиво се извисяваха към нея. Не, тя е още независима, върхът и не докосва нито стени, нито драперии, нито друго тяло. В това, учеше я някога майка й, е свободата. Свободата, която можеш да си позволиш да загубиш само заради любовта. Години наред, с всяка капка наситена калциева течност тя събираше мъдрост и сили, за да се срещне с това чувство, такова, каквото съществуваше в нейния каменен свят.
Но ето че днес, след като дълго се взира в тъмнината и напряга слуха си до болка, тя разбра, че има и друг свят – слънчев. Досега незнанието осигуряваше спокойствието й сред множеството себеподобни, които мълчаливо наливаха с отцеждащата се от тавана течност в телата си и растяха: символи на търпението, синоними на Вечността. Тук нямаше нито слънце, нито вятър, нито дъжд, нито смърт. От време на време някой прилеп долиташе и се закачваше на тавана.
Веднъж един от тях сподели, че от всичко най-много мрази дневната светлина, че слънцето е голяма досада и че ако не си на сигурно място вътре, в пещерата, можеш да ослепееш. Да ослепееш? А защо тогава момчето шепнеше на девойката, че иска винаги да съзира този лъч в очите й? Защо каза, че тя е като слънце в живота му? Защо “слънце” и “живот” придобиваха в нежния ромон на словата му равностоен смисъл?...
Слънцето – лъчите му: красота, сияние…сталактитката се замечта. В голямото й калциево сърце се загнезди мечтата за свят и за път. Но как да напусне своето родно място? Тя е обречена да расте само в едно посока – надолу! Не може сама да избира пътя си. Колко несправедливо! Хората живеят толкова кратко, крехки са, а имат свободата да се движат и да виждат слънцето. И най-важното – да го обичат. Но и тя вече го обича. Да! – това е любовта – когато непрекъснато мислиш за някого и само това ти е достатъчно, за да чувстваш, че времето тече през тялото ти.
Светът се запълни с трепетни мисли и желания, откакто тя се влюби в слънчевия лъч, невидян, но толкова желан. Може би защото никога не беше съзирала полета на бистрото му тяло, тя си го представяше като приказен принц: златен, светещ, галещ, неземен. Нейният любим!
Един ден тя сподели мечтите си с най-добрата приятелка, която скромно висеше на два метра от нея и събираше разум от тъмнината.
- Знаеш ли какво е да обичаш слънцето? Това е истинската обич, пълна с изненади, с приключения, с очакване… Слънцето има сърце, защото тупти: изгрев – залез и отново, и отново – един безкраен цикъл на възраждащото се щастие. Аз не искам за себе си цялото слънце, достатъчен ми е само един негов лъч – да ме погали, да ме обжари с любовта си и да изпитам онази сладостна тръпка, която разтревожи сърцето ми при срещата с двамата влюбени. Той каза, че слънцето е в нейните очи. Аз не можех да проникна в тях, но видях светлината в неговите и те искряха пълни с неземна магия, отражение на същия този слънчев лъч. И аз разбрах, че любовта е светлина, а не мрак, че тя има божествено лице и сгрява… Не искам да бъда като всички останали тук, не искам някой сталагмит да израсне точно под мен и да слее своя връх с моя във вечността на една ледена целувка. Не искам да съм без избор, да съм обречена да съм с някого и в същото време да съм сама. Защото той ще докосне моя връх, но няма да се вслуша в песента на сърцето ми. Сталагмитите са толкова скучни и сиви. Разказват единствено за твърдите си основи; за капките, които падат върху грубите им тела; за силата, която имат и която държала пещерата винаги отворена. Самочувствието им е дразнещо. Аз не искам натрапена близост,
- Говориш много странни неща!? – удиви се приятелката – Никой не може да си позволи да мечтае за нещо друго, различно от общоприетото. Това е ред, наложен от милиони години. Ние сме старо общество. Попитай баба си, която векове живее в тялото на един сталактон, дали мечтае за зора, за слънчев лъч! Неразумна си ти и семейният съвет ще те порицае…
Дълго я съветва приятелката: назидателно, умно, настойчиво, упорито и достолепно. Тя не знаеше, че отдавна говори сама на себе си, защото сталактитката се беше унесла в мечти и думите на укор прелитаха край нея като прилепи, които се готвят за сън.
… Годините набъбваха, тялото на сталактитката ставаше все по-удължено и по-грациозно се спускаше надолу. Толкова беше елегантна! Когато запалваха изкуственото осветление, тя се оглеждаше в застоялата вода на малко езеро и се любуваше на отражението. Той ще я оцени, неизбежно е…
Един ден дочу шепот почти до самия си връх, беше нахалният сталагмит, който от години растеше към нея. Той й говореше властно и програмираше след колко време ще се слеят. Готов беше да чака векове за този миг. За него сливането беше най-съществената част от случките в живота, така щеше да стигне до самия покрив на ниския им свят. Издигане нагоре! Нагоре преди другите, да! Той е уверен, че ще изпревари връстниците си, защото неговата сталактитка расте много бързо, някак романтично бързо.
Сталагмитът не се и опитваше да говори за обич. Той обсъждаше процента на салциевия карбонат в капката, която падаше точно върху него, и се гневеше, че процесът на възземане нагоре е продължителен. Търпението беше негова добродетел, но не и когато се съревноваваше със съседите. Тогава в каменното му сърце се раждаше бурята на желанията и той молеше госпожицата да се справя със своята част от програмата още по-бързо, защото мигът на срещата ще е великолепен, направо триумф. Той и Тя – едно общо тяло, което прекосява цялото пространство и съединява “горе” с “долу”.И тя трябваше да изслушва с часове досадните му натяквания, че върхът й се изкривявал, че дори и със сантиметър да се разминат, няма да могат да се съединят и тя ще си остане “стара мома” като една от двете си лели. А ето те двамата, са съвсем близо един до друг, направени са от един и същ материал, толкова си приличат, подходящи са да се слеят във вечността и да я олицетворят. Той е мощен, ще я поддържа, а тя ще започне да дебелее, няма да спуска вече острието си в опасното тъмно, а ще се заобли, ще има сигурност. Опората – това е най-важното нещо в живота! Да имаш сигурност – истинска утеха, а това идва само с единението между двама.
О, тя наистина жадува да се слее с Другия, но той не беше тук. Сигурно ще си остане само мечта, но тъй красива, тъй сияйна, че целият свят се запълва само с нея. Щом само мечтата я задъхва така, какво ли ще представлява самата среща? Нежността на неговите огнени устни, страстта на гальовните му ръце.
И сталактитката бленуваше за прегръдка, в която да вгради душата си, да излъчи най-доброто от себе си, трупано с хилядолетия. Не в сивотата на делника, не в мрака на овехтялата традиция, не в руслото на насилието.
Тя ще го намери: който търси – намира! Това го чу от един турист, който го повтори десетина пъти на детето си, загубило на пода в пещерата златно медальонче, “подарък от мама”. Тогава тя се взря и докосна с поглед търсената вещ, която носеше следите на слънчевата обич, озаряваща душата на това дете. А едрият господин, неговият баща, споделяше топлината на това излъчване и гласът му насочваше детето към упорито търсене. А когато намериха медальона, се прегърнаха и трепетът на сърцата им накара сталактитката да пожелае да се откъсне от тавана и да тръгне с тях.
Любовта я извиси над околните, превърна я в бунтовница. Но избор тя нямаше, той се простираше само в зоната на копнежа Несбъднатостта я изпепеляваше отвътре, сякаш сърцето й беше факла.
Един ден тя усети здравата опора на сталагмита под себе си. Как? Кога? Обзе я ужас от безпомощността. Натрапникът я притисна и гърленият му смях удави солените й сълзи:
- Мислеше, че ще ми избягаш? Че мечтите ще те спасят? Реалността побеждава всичко, мила. Аз съм твоят принц. Аз – великият сталагмит. Издебнах те спяща и унесена в копнежи по друг, но сега си моя! Само моите устни ще докосват твоите, една обща капка ще ни облива с разтвор, от който съюзът ни ще става неразрушим. Ха – ха – ха ! Обичам часовете на победата!!!
Сталактитката се огледа, търсейки помощ – напразно. Останалите й завиждаха, защото сталагмитът беше великолепен екземпляр. Приятелката тихо й пожела дълъг и щастлив съюз – поне до другата Вечност. Жестока ли беше, или искрена?
...Годините продължаваха да текат. Капките отмерваха времето като някакъв природен механизъм, който няма опасност да се превърне в гробница за умрели часове. Тя вече не беше сама и мечтите й дразнеха другия:
- Пречиш ми на концентрацията! Сега правим обем! Стегни се и поработи малко!Но единственото, което Тя можеше да прави, беше да плаче. Сълзите й се възприемаха като необходимия материал за създаване на сигурна връзка – бяха богати на сол... животът беше страдание. Времето поглъщаше постепенно дори утехата на мечтите.
Просто е разкош.
привързаността-робство, Любовта, Свободата, Безпределната жажда на Духа за Абсолютна и БекРайна Свобода и Любов -
и ограничаващите рамки на материята,
от които започва този полет към Свободата -
и всичко е написано по един много вълшебен
и приятен за четене начин!
Благодаря ти за ведрината от четенето - аз виждам в това начало цял роман -
ще се радвам да прочета продължението :-)) -
бъди жива и здрава - много Радост!
Това е една много мъдра приказка за възрастни...поздравления!
I kyde e prodyljenieto? :D
2. blog
3. слънчев лъч
4. човек без граници
5. капка бейлис по рамото
6. Усмивка, тлант и две раници на гръб
7. една влюбена душа
8. България
9. Добре дошли в България!
10. Любими градове
11. интересно
12. литература и култура
13. Георги Рупчев
14. Иво Беров
15. Мечти върху мечата кожа
16. royalist
17. Руми Райкова
18. Павлина
19. поезия!!!
20. Калина
21. Валентин
22. Адриана
23. Фурийка