Маршрутката сви вдясно и се насочи към жената.Само писател фантаст би предположил, че вътре ще се вмести още някой, но тя беше редовен пътник и шофьорът искаше да й услужи. Търпеливо понесе сумтенето зад гърба си и заби спирачки право в локвата до тротоара.
.
..Жената се усмихна с благодарност и чевръсто му подаде сгъната банкнота. Не беше възможно да се промъкне навътре.  Беше свикнала с този Биг Брадър на колела, опря се на вратата и се заслуша в мислите си. Обичаше да гледа хората през прозореца и да си фантазира живота им.

      Неусетно пътниците се посяха като семена по завоите. На последната седалка се оголи свободно място тя се запровира, като внимаваше да не удари някого с чантата си. Човекът до празното място не пожела да се измести към прозореца, а присви колена, отваряйки й път да се промуши. Седна, придърпвайки широките поли на късото си палто, нямаше желание да усеща бедрото му до своето, но и с това се свиква. В този момент усети рамото му до своето и се лепна до студения немит от месец прозорец. Досада! Помисли си, че може да напише книга със заглавие"Сто начина да преодолеем отчуждението" и в глава първа ще започне с императива:"Пътевайте по-често в маршрутки!". 
Неволно се умсихна, отвори чантата си, извади книгата, която четеше, и се накани да се възползва от “офиса”.

- Вие май сте учителка? – внезапно забоботи рамото  до нея.
- Откъде разбрахте?  - погледна го косо тя и си помисли, че аномалиите на професията сигурно вече са я гравирали така, че е заприличала на надгробна плоча на вчерашното си Аз.
  – От чантата ви се подават писмени работи - разсея параноята и съседът.
- А вие защо гледате в чужди чанти? – опита се веднага да го постави на мястото му тя.
- Аз не точно към чантата гледах , а търсех дали имате венчална халка на пръста си и така се случи, че видях листите, ама множко са, кога ги четете? Що не им пишете по една шестарка и да си гледате живота. – гласът му набъбна от смях от смях.
Тя се обърна и го погледна: около 45-годишен симпатяга с ведър поглед и напираща закачливост. Реши, че за днес дозата тинейджърско остроумие и е достатъчна, но не се сдържа да попита:
- И защо търсите венчални белези по ръцете на непознати жени? Нямате ли си своя?
- Правя статистика - отговори заговорнически той. 
- Приемате демографския взрив много лично - добави тя и се опита да зачете отново.
- Не. Не е това, което си мислите. А жена си нямам. - прокашля се и се умълча. Жената въздъхна облекчено, разговорът се финализира.

...В това време той извади нещо от джоба си. Тя се стремеше да не му обръща внимание. 
- Сърчицата си седят .
- Моля? – жената го погледна, провокирана от гласа му, и видя, че държи gsm – марка nokia и на дисплея има сърца – две: преплетени.
- Моделът ми е стар – поясни той, доволен, че подновиха диалога.
- И моят е стар – внезапно каза тя и се сети, че не е проверявала дали има поща. Извади верния siеmens A50, въведе сигналите, и го погледна. Мъжът втренчи поглед в телефона й.
- А-а-а, вие сте пък си имате часовниче – той протегна ръка да го докосне, тя не свари да го дръпне, но бързо заключи,  че тоя уж възрастен човек няма никакви задръжки и вероятно има проблеми с неизживяно детство. 

- Обичате ли да получавате смс-и?
- Че кой не обича – засмя се тя и усети, че за пръв път в този труден делник устните и преодоляват гримасата на сериозните ангажименти.
- Ами да ви пращам тогава, дайте си номера – мъжът се приготви да записва, като извади някакво списание с шарени корици, а в ръката му проблясваше тялото на бронзова химикалка.
- Вие шегувате ли се? – тя се обърна към него, за да го погледне право в очите, както правеше с палавниците от шести клас. – Как така ще си давам телефона на непознат?
- Е, това не е проблем, можем ей сегинка да се запознаем. Приятно ми е – Любо. – и той пусна черната си кожена чанта, за да й подаде ръка.

- Аз съм Дора -  и тя освободи лявата си ръка, за да отговори на жеста му.

- Ето, сега се познаваме, казвайте си номера, че слизам – и мъжът зачака с набодена върху първата корица на списанието химикалка.

- Ами… - жената се поколеба още малко - и за какво ще ми пишете?

- Ще видим , вие пък всичко искате да знаете, оставете малко литературат, която преподавате, да навлезе в живота ви.

- Как ли не - изуми се тя и внезапно я прониза мисълта, че човекът може би играе някаква роля. Дори и хрумна, че е родител, който иска да и отмъсти за годишна оценка на детето си...

  - Така е, като няма часове, в които да се придобива чувство за хумор, така и ще бъде. - съжалението в гласа му я завари неподготвена и тя почувства, че е уморен, самотен и тъжен - сродна душа.
  Мъжът бавно се изправи и се приготви да слиза. Жената усети как мястото до нея охладня. На вратата той се обърна и допря ръка до лицето си, сякаш отдаваше чест на военен парад. 
- До утре, Дора.
Маршрутката затвори, тя прибра телефона си, погледна през прозореца, видя как той се отдалечава - висок и леко прегърбен. 

И дали от ненаписаните и неполучени съобщения, или от непроверените контролни, усети, че чантата ужасно и тежи.

Кой ли не мечтае да срещне един такъв непознат някъде си... но случи ли се наистина, обземат ни съмнения - Той ли е, не е ли Той...

Знаеш ли, най -интересното е, че преди две години този разказ беше съвсем различен от средата нататък. И дамата му даваше телфона си.

Но това вече е май тема за психиатър/:))))Или за нов разказ

защо се е променила дамата за две години...

И аз с почуда забелязах, че се е променила. Може би защото си смени телефона с нов...:)))

..преди или след промените :)))

:))))

естествено че преди...

и аз обичам да получавам смс-и :))) чудесен разказ :))