Овощарят прочистваше дървото от увредените и дребните плодове и не откъсваше поглед от ябълката, която надзърташе сред гъстака.
Избираше си любимка всяка година и с търпелива радост следеше как надува бузки, как се пълни с нектар, как поглъща ласките на лятото и заруменява от тях. Понякога не овладяваше порива си и с очакване плъзваше показалец от шийката на дръжката до мъхестата вдлъбнатинка отдолу и устните му се овлажняваха от предчувствието за есен.

Когато започна да пълни щайгите, закачливо й намигна в знак, че трябва да изчака още няколко дни. Нека отброените слънчеви прегръдки да стоплят овала й и да сгъстят цвета на виното в бухналата червенина; да я изпълни сокът на живота така, както жаждата да я вкуси пъпли и се разлива у него. Той знаеше, че веднъж ще я има в мига и много пъти в мечтата за него и въпреки това обикновено не удържаше желанието и поддавайки се на ламята у себе си я грабваше, дълго я галеше, попиваше с устни капчиците утринна роса по хладната и кожа и я захапваше с наслада. Но тази година реши, че ще преодолее себе си, ще дочака мига, ако е необходимо да си постеле да спи под самото дърво. Искаше да случи среща, в която земята ще я привлече със същата сила, с която той самият ще преодолее гравитацията, простирайки ръце, за да я има.

Нощите придърпаха сутринните мъгли към себе си и завиха още от косите на изгрева под булото на здрача. Човекът зъзнеше върху шарената черга, завит с одеяло, и сън не го хващаше. Вечер, напрегнат и с изострени сетива, се взираше и му се струваше, че ябълката му се насмива, че го мами, че се превръща в жена, готова да му се отдаде. Той скачаше изпотен и нервен, триеше пламналото си чело и обикаляше градината, докато се стопли. Тревогата, че ще падне, докато го няма наблизо, растеше и крадеше радостта, че скоро ще я отнеме от дървото.

Една нощ умората го пребори. Унесе се и заспа така дълбоко, че се пробуди едва когато денят беше влязъл в силата си. До него седеше жена. Когато се окопити, позна съседката Тинка, с която често бъбреха на оградата. Тя държеше ябълката и като видя , че той се надига, усмихна му се, протегна ръка и му я подаде.

И когато пръстите им се срещнаха, в очите и - наметличени от избуялото слънце, той видя как се изви дъга и се просна като шарена змия над дървото.

Като в приказка! Много мисли събуди в мен разказът ти, Изворче! И така разказваш, че мога цяла нощ да си чета!
Поздрави!:)

Най вече червените!

Особено ми хареса краят. Стилът ти някакси ме пълни с багри, цветове, слънце и простор. А вкуса на ябълката почти усетих...

Супер!Много поезия,писана от истинска жена!!!