Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.08.2008 09:28 - Покривното коте
Автор: izvorche Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1338 Коментари: 0 Гласове:
0



 Минаха два дни, а човекът продължаваше да се пита: защо? Не че отговорът имаше значение, но въпросът висеше и чакаше.

Бяха три от онези дни, когато глобалното затопляне не е просто научна митология. Керемидите на старата къща пържеха изтънялата сянка на черницата. Единствено жуженето на мухи упорито доказваше, че животът оцелява, макар и не в най-висшите си форми.

И се чуваше котето...

Откакто се изкачи по лозата на покрива, мина седмица, а то не можеше да слезе. Пулеше се срещу обратния път. Инстинктът срещу страха. Човекът смучеше дъблокомислено лист от киселец и преобръщаше котешката дилема така, че да я разнищи качествено. Пък и мисълта сякаш пъдеше болката. Накрая заключи, че котето или ще слезе от покрива, или ще умре там. Нямаше никаква представа как се отнасят котките към ситуацията: съдбовен избор и право на избор. Но все пак котката е един несбъднат лъв...

Шареното малко отдавна се беше гушнало на сянка в нишата под стълбите и подмъркваше, когато старата котка минаваше близо. Черното обикаляше покрива – дали се изживяваше като герой на Тенеси Уилямс, или просто си беше глупаво – това за майка му нямаше значение. Тя го следеше отдолу, в ниското, зовеше жално, с досадна настойчивост. Не осъзнаваше ли, че единственото решение е да се качи в неговия нагорещен, висок свят и там, приклекнала върху тия немилостиви червени тигани, да го кърми и прикрива с тялото си от слънчевите лъчи.

Сутрин котето показваше черната си муцунка от някой ъгъл и докато опипваше с лапичка празното, жалостиво хленчеше. Явно бързо разбираше, че оттук няма да стане, и продължаваше с опитите от другата страна. Кръг. Познат часовник на безсилието. Един и същ старт от различна позиция – но каква чудесна перспектива за различие. Човекът беше готов да се обзаложи, че тая игра ще продължи до самия „край” на играча. Отдолу старата котка споделяше мненето му и окуражаваше рожбата си. И тя се въртеше в кръг, но на друго равнище и в обратната посока. Мислителят запали цигара, докато анализираше странната модификация на конфликта между поколенията, сетне нервно я изгаси и се отнесе към нещо си свое.

Котешкият диалог продължаваше вече дни и пресуши всички кладенци на милосърдието у съседа дядо Благо. Той предложи да се опре стълба на къщата и да опита да свали тоя отчайващо гръмогласен робинзон още по хлад. Котето изтълкува спасителната операция като явна заплаха и се спотаи зад някой от комините. Не го трогнаха лицемерните призиви: пис- пис! и мац – мац!, нито обърна внимание на парчето салам, което съседът дялна припряно, с кисела физиономия от запасите за вечерно мезе. Изнервен, дядото налапа бъззъбо примамката и като псуваше проядената от червеите стълба и пустото коте, заслиза внимателно. Докато събираше дъх на едно от прагчетата, съвсем непредвидено се предаде на спомен, когато със същата тази стълба превзе оградата на един двор с узряла царевица, а така се случи, че за пръв път успя да стисне в алчна шепа русите като свила коси на Милена, бъдещата си съпруга. Прокашля се, погледна към баба Гинка – да не би и тя да е усетила тръпката, подкосила старческите му нозе, взря се в забрадката, надвесена над твърде едрия й нос, и се успокои. Старата мислеше за котето, с едната си ръка държеше паничка попара, а с другата подпираше стълбата – абсурден жест, който, като че ли допълнително усили кашлицата на мъжа. Бабата го изчака да стъпи на земята, тури под стълбите паничката, другото коте тутакси изникна от сянката и лакомо навири опашле. Човекът си помисли, че за готовата паница винаги се намират кандидати, и дръпна от поредната цигара, преди да я загаси.

Скоро жегата увисна над къщите и селцето се смълча. Единствено котето като нестинарка обхождаше своя ад и зовеше упорито. Гинка седеше в собата си, приведена, и мислеше чии ли грехове изкупва мъничето: своите, или нейните. Току зад близката ограда дядо Благо предъвкваше внезапния горещ спомен , псуваше юнашки мухите, полазили хляба му, чудеше се какъв чалъм да намери, та да накара това немилостиво чудовище да млъкне. Хрумна му, че котката е изчадие дяволско, и като даде обяснение на гнева си, се поуспокои. От стената го гледаше снимката на покойната вече баба Милена и черните и очи призоваваха доброто у него. Благо отклони твърдо поглед и реши да се обади на кмета да дойде пожарната кола. След минута му хрумна, че е по-добре да иде до Спас, горският, и да го гръмнат, проклетото... Радиото прекъсна мислите му с повторението на новините: някъде в Азия беше станало земетресение и броят на жертвите не беше известен, а на автомагистрала Хемус камион... – дядото изскуба рязко щепсъла и се концентрира отново върху грижта си. Тишина. Може да се е уморило? Или да се е изпекло? Де тоз късмет. Леглото свойски изскърца, готово да приеме стопанина си, който жаждаше за сън от три дни. И тъкмо се опъна по гръб, отново се чу....

Баба Гинка се залови да пали свещ, но не знаеше кой господ се грижи за котешките души, та реши на Богородица да се помоли, зер малко е то, майчица си има. През отминалата нощ старицата опипом се качи на горната тераса и като почукваше с тояжката си, дълго го мами, но то , глупавичко нали е, спотаи се. Тгава бабата приседна под лозата – стара почти наполовината на годините и – и се загледа към небето, ситно изписано със звезди. Вече не ги виждаше, но беше сигурна, че са там. Щурците огласяха тъмното с обещание за утрешна жега, а жената, както гледаше напред и нагоре, така потъна навътре и назад в себе си. Седемдесет години назад, когато три поколения я деляха от смъртта и животът нямаше прагове. Беше се качила на същото това място, да нощува на хлад и нависоко, да се любува на звездите и да съчинява приказки по тях. Майка и обикаляше двора и нейният разтревожен и глас будеше задрямалите птици, но Гинка не се обаждаше, защото хубаво и беше тук, някак свободно и тайнствено. Ех, било е, а сякаш не е било.

Дали споменът натежа, или криле и даде, но старата жена едва намери пътя за надолу. При земята, там и е вече мястото. Стъпи долу и се приведе пак ниско, сигурно. Прибра се в стаята, но котето цяла нощ топуркаше по керемидите и тя не можа да заспи. И сякаш от тавана падаха спомени, разстилаха се нагъсто из стаята, преподреждаха се, шегуваха се със старческата памет и бягаха по ъглите.
На сутринта смълчаните дворища зачакаха предвидливо жегата. Нямаше дори роса. Дядо Благо изслуша прогнозата и с вид на мъдрец заключи, че в тая жега котето, дори африканско да беше, пак ще се изпече, но въпреки това реши да не рискува. Безсънието бодеше изморените му очи. Рече на Гинка сърдито, че отива при Спас. Тя поречи да го спре, повече с очи, отколкото с думи, че знаеше нрава му. Той не я погледна, а махна с ръка, като обясни, че като затрият котето, ще го спасят от мъки. Човекът прилепна на люлеещия се стол при тоя изблик на хуманистично лицемерие, с което удобно (и твърде често) се прикриват и безсилието, и егоизмът.

Още докато старецът пъплеше нагоре по обраслата с треволяк уличка, чу, че съседката го вика. Извърна се предпазливо, като че ли се боеше да не загуби посоката, и видя, че жената отчаяно ръкомаха и го кани да се върне.
Котето беше слязло от покрива. Докато дядото едва потискаше и усмивката, и въздишката, човекът разсъждаваше за свободата, за това, как никога не сме готови за нея, дори когато се случва на другите. Горещо е да си свободен. Дори котето го усети. Жаждата за живот се оказа по-силна от страха за живота. Човекът се усмихна иронично при мисълта, че сме обречени постоянно да стъпваме в дирите на истини, открити и дори написани хилядолетия преди Христа. Дали котето някак предугади решението на Благо, или животът се беше оказал нелогично мъдър, това нямаше значение за майката, която спокойна лежеше и ближеше палавия беглец по изтънялото вратле. Ето ти тема за дисертация, която, разбира се, котето никога няма да може да прочете, но би могло да бъде неин обект и тема. Бъдещият научен проект мъркаше доволно и не се отделяше от бозките на котката. Човекът се изпълни с наслада, като от добре свършена работа. Сякаш самият той с мисълта си беше придвижил или поне предизвикал случайностите. Дори се чувстваше леко уморен от това усилие. Струваше ли си да се напряга толкова заради едно рошаво коте, което дори не беше в любимия му цвят, да не говорим за породата... Щеше ли да му липсва покривното коте? Човекът и бездруго не можеше да спи. Страхът от предстоящата болка надвишава усилията, с които понасяме настоящата. Търпеливите са маскирани в библейска дреха страхливци. Хрумна му, че малкото може да е нечия преродена душа. Глупости! Нали нямаше да мисли за смъртта. Цигарата припламваше – винаги нова, докато нощта падаше: тиха, мека, претоплена от деня, но с обещание за отдих. Покривът упорито мълчеше.

След седмица котето умря. Баба Гинка го погреба нейде в градината. Човекът недоумяваше защо се случи това. Усещаше мисълта си качена на горещия покрив. Смучеше поредната си цигара с дива наслада и с още по-голямо настървение я гасеше. Загадката висеше пред него – властна, поробваща, обещаваща просветление.

След два дни се обади по телефона в болницата, за да отложи предстоящата му операция.



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: izvorche
Категория: Туризъм
Прочетен: 214851
Постинги: 45
Коментари: 198
Гласове: 5791
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930