Спирачките на колата засмукаха асфалта и задницата й се изви под ъгъл. Отвтре изхвръкна русокоса дама с къса черна пола и се развика, опитвайки се да запази що-годе възпитан изказ на гнева си. Бабата, която се беше спряла, стресната от звука, се изви със скърцане, погледна над очилата, промърмори нещо и заопипва отново с бастунчето си гърба на изтърканата зебра.  Ядосаната блондинка спусна театрално ръце край стройното си тяло, поклати глава, наведе се с привичен елегантен жест и седна зад волана, като не пропусна да оправи гънките на полата си. Гневът обаче не я напускаше:
- Да си седи вкъщи, като е с три крака вече, какво се е щурнала навън. Бродят като костенурки, пречат, моткат се... където да погледнеш: бабички!
- Мамо, стига си се ядосвала – протегна нежната си ръка чернокосо момиченце и тънки сребърни гривнички звъннаха в топлото купе на аудито. 
- Ти знаеш ли какво можеше да стане, а? Да я събирам сега тая вкаменелост и да я карам разфасована в Пирогов. И после полиция, съд, обезщетения. Спомни си за чичо ти Асен...Дай ми цигарите!
- Нали ми обеща, че няма да пушиш в колата - погледът на момичето се спря с упрек и милост върху бръчката, която раздвои челото на младата жена, сякаш искаше да побере там всичките несполуки и ядове.
- Да. Обещах, но..за последен път, детето ми, моля те. Нали виждаш какъв е случаят. Карай се на оная баба там – жената погледна през прозореца и видя, че омразният силует крета по тротоара. Натисна газ, профуча край нея и реши да я остави в миналото.
- Къде отиваме, мамо, уморена съм. Цял ден съм по уроци и утре пак съм на училище. – Два големи учебника и три тетрадки със спирала надникнаха от отвора на черна полиетиленова чантичка. От невидима дупчица се подаде острото езиче на химикалка. Момичето го забеляза и внимателно я изтегли, за да я пъхне в джоба на якето си.
- При оня загубеняк - майката дръпна страстно от цигарата и небрежно изтръска пепелта.
- При...?
- При архитекта. Трябва да ми даде копие от един протокол. Днес да си архитект: ехеее! За всяка подробност трябва да се чертаят скици, да се дават проекти. Една поправка правим на разпределението в къщата си и в двора и колко пари вече похарчих. Негодник! Откога можеше да ни е свършил работа, но знам ги аз такива като него....
- Внимавай , мамо, на червено си! – гласът на девойчето беше в кресчендо, срещу тях завиваше мощно една бронирана кола.Спирачките пак извиха жално.

- На червено ще ми дойде и банковата сметка скоро. И със светофарите не ми върви. И с архитектите. На леля ти Соня вече и строят четвъртия етаж на къщата, скоро ще покрива, а ние една градинка с фонтан не можем да узаконим. И тия спирачки...
- Питай леля Соня, тя може да те посъветва – гласът на детето звучеше влажно и топло. Намотаваше на кълъбце майчините фалцети и се прибираше пак като в ръкавичка. Мъркащите нотки в него действаха приспивателно и скоро шофьорката се поуспокои. На следващия светофар тя се обърна и целуна къдравите слепоочия на дъщеря си. Погледна я в очите и сбърчи нос, както правеше, когато казваше : Животът е война, приспособявай се, или пък: какво щях да правя без моята малка умница!

- Наденце, ти няма да правиш моята грешка. Сега ще се запишеш в елитно училище, ще учиш език. После - още един, някакъв източен например. Аз ще ти намеря частни учители и ще те пратя на курсове при един професор архитект. Ще те подготви, ти си имаш ръка; математиката ти е добре и ще завършиш архитектура! Хубава професия, чиста; ще си имаш платежоспособни клиенти, може и в чужбина да идеш...

- Нали щях да уча медицина?
- Забрави! С тия здравни реформи...Освен това да работиш с мъката на хората не е кой знае какъв келепир. В България не може да си болен и да имаш пари. Ще преглеждаш ей като оная там, дето едва не ми влезе под колелата.
– Майката отново натисна спирачките. – Тия пешеходци ще ме погребат днес. Стана шест часа, Петров ще хукне някъде, пак няма да ми свърши работа. Иска си човекът сухо. Това е. Кожодер! Невзрачен използвач! Най ги мразя тия, дето ми закусват с проблемите и ми дробят нови за вечеря. Ох, жлъчката ме заболя пак.... Ти какво се умисли. Не ми обръщай внимание. Нали си ме знаеш, говоря, говоря, пък ми минава.
- Не искам да ставам архитект, мамо. – момичето погледна настрани и видя, че някакви хора влачеха по тротоара елха, вероятно ще се събират вечерта да я украсяват. 
- Няма: не искам! Аз ти отговарям за бъдещето. Ти си още малка и не разбираш. Докато аз те гледам...Гледай го тоя как завива!... Кой му е дал книжка? Идиот!... Хайде сега не подсмърчай, какво толкова съм казала?
- Не искам да ставам архитект и хората да говорят за мен с такава....ненавист като теб. – очите на тринадесетгодишното момиче се насълзиха и то вдигна ръка,  да избърше влагата с крайчеца на пуловера си. В скута му прошумоля полиетиленовата торбичка. 
- Ти получавай по три – четири хиляди на сделка, пък хората нека си говорят каквото искат за теб.
   Колата зави и рязко спря пред една светла къща с бухнали чемшири.

Tъжно и някак си прекалено реалистично... Напоследък всичко около нас сякаш е с някакъв горчив привкус... И хората винаги намират време и желание да изтъкнат лошото, да го подсилят и да му придадат още по-драматичен ефект.. Това, което е неприятното е, че това става в реалния живот...

Защо прекалено? Случката си е съвсем обикновена. :)))

Днес се улавям, че прекалено използвам думичката прекалено.. Никак не е хубаво и полезно за лингвистичните ми способности, но :)))
А именно, защото случката е обикновена е прекалено.. Днес се събудих с мислълта, че ще съм позитивна цял ден, но само обърквации ме затрупаха и се нагледах на толкова банално-тъжно-обречени хора, че.. 'Думата прекалено' ми послужи като обобщение на различни емоции :)

Случката е въз основа на дочуто изречение. Аз дооправих пейзажа.

Всъщност разказът е оптимистичен, защото, когатодецата са по-добри от родителите, има някакъв шанс. Обратното бибило наистина песимистично. Нали?

разказ и наистина оптимистичен!Поздрави!

"- Ти получавай по три – четири хиляди на сделка, пък хората нека си говорят каквото искат за теб. " - защо ли имам чуството, че това е дочутото изречение ;) И съм съгласна, че има надежда, когато децата са по-... добри :)

Винаги вярвай на вътрешните си гласове:)))
Уцелваш!