Пет часа следобед. Вървях с мека стъпка към есенното езеро в парка. Обичам да я чакам тук. Тя не идва винаги, нито пък е точна, но вече съм на възраст, когато е здравословно да вярвам, че и краткото слънце е знак за пролет.        

    До парапета има и други хора: дядо и внучка. Руси къдрички се подаваха изпод шарено изплетена шапчица. Момиченцето се обърна и ме погледна дружелюбно. После се загледа пак в патиците, плаващи в езерото, и ме забрави.       
    Трепнах от чувството, че съм виждал тази картина и преди. Но къде? Застанах близо до тях и хвърлих смирен поглед към часовника. В този момент момиченцето се разчурулика: 

- Дядо, дядо, защо само едното патенце има шарено коремче и бяло герданче на гушката? 

- Мъжко е – с топъл бас отбеляза дядото – трябва да привлича женските. 

- Не е вярно, момичетата сме по-красиви, имаме прически, грим и рокли на цветя. Мама казва, че съм принцеса.– изискан поклон трябваше да докаже това твърдение по неоспорим начин. 

- В природата законите са други – не се предаде дядото и щипна нежно зарозовялата от ветреца бузка.

 - Ние не сме ли природни? Виж как сме в един парк с патиците и не сме ли живи като тях – момиченцето тропна с крак и навири носле. 

- Трудно е да се каже. – на дядото тоя въпрос му дойде в повече, може би защото аз стоях близо и беше ясно, че чувам всяка дума.

 - Различаваме се, всъщност. Ето, ти сега ще отчупиш от поничката си и ще хвърлиш трохи на патицата, а тя никога няма и не може да направи същото за теб. 

- Но аз не искам да си давам от поничката, тъкмо съм стигнала до кремчето, ванилово е, мирише на мама – и малката внезапно поднесе закуската си под носа на дядо си. Той не очакваше нападението и му се наложи да търси кърпичка. Едва си скрих усмивката, но човекът я  улови интуитивно, притесни се и ме погледна : “ какво да го правиш, дете!” Аз вдигнах рамене в знак на пълно разбиране. Окуражен, човекът реши да продължи атаката:

- Ти си добро момиче, трябва да мислиш и за другите. Хайде, хвърли поне едно парченце! Помисли: имаш цяла поничка, а патенцето няма нищо. Виж го как те гледа жално. Сигурно другите момиченца му дават от своите кифлички. Детето захапа пръстче и загледа ту патицата, ту наръфаната поничка. Сигурен съм , че не искаше да е по-долу от другите момичецна.

- Ти нали ще кажеш на мама, че съм била добричка?
- Всеки път и казвам. Добрите деца трябва да получават похвала. И награда.
- Като в приказките! – плесна с ръце момиченцето и се зае да изяде онази част с крема, на която явно държеше. 
Цялото му носле побеля от пудрата, издутите бузки едва побираха храната. Изплаших се да не се задави. Като преглътна с усилие, то разгъна амбалажната хартия:
- Това стига ли? – бяха останали няколко залчета.
- Разбира се, моето момиче. И няколко трохи стигат, ако са от сърце.        Възрастният господин ме погледна и не знам защо, но ми заприлича на преуспяващ екстрасенс, който говори с телефонен слушател по канал 2001. В това време детето с подскок хвърли трохите в езерото и се зае да наблюдава резултатите от своята благотворителност. 

- Но, дядо, патето няма да се засити с толкова малко. Виж го как лакомо ги изпапа. Да купим ли една поничка специално за него? 

Стана ми ведро. Тия деца са чудо! 

- Хайде да е другия път – на дядото явно не му се ходеше по магазини - пък и не се престаравай с щедростта.Ти с тия трохички храниш своята душа, не на патицата. Човек не може да даде на всички гладни. Важен е жестът. Да вървим, че мама ни чака. 

     Момиченцето погледна още веднъж патицата, помаха и, после подаде ръка на дядо си и тръгнаха по пътеката. Аз останах сам и се загледах в пернатия приятел, който отново нехайно си подреждаше перата, и се замислих над вездесъщата теория за благородните трохи, които трябва да нахранят другия не с количеството, а със силата на някакъв универсален закон.
  Точно в този миг в съзнанието ми изплува образът. Сетих се за какво ми напомни тази сцена. За една черно-бяла снимка в албума ва жената, която очаквах сега. Край същото това езеро тя стоеше с дядо си и две патици се гмуркаха шарено напреде им.
В ръцете и имаше поничка.