Слънцето прелистваше лятната ми отпуска с подозрително постоянство, което неизбежно оформи профила на утрешното сбогуване със Созопол. Станах рано. Стори ми се, че изгревът се случи по-бърз от обикновено. Потичах по ивицата в топлите следи на нощната вода. Поздравих събирача на загубени вещи с нежност, която предчувства раздялата.   
    След две кафета със сметана и много захар завладях с шареното тяло на мексиканската си рогозка своето място – на поглед от вълните. Скоро първите посетители надпяха солото на прибоя с музика, с шум от припляскващи крила на чадъри, и монолози на укротена картоиграческа страст. Наблизо едно момиче с престорена невинност се съблече по бикини; продавачи на гевреци мятаха безгрижно  остри пясъчни изненади с петите си, а десетина метра надолу две вестникарчета звънко разправяха новите заглавия. Обичам да наблюдавам хората и да си измислям случки за тях, но сега чаках семейството с трите деца и не можех да мисля за друго. Правех се на търпелива и спокойна, но отвътре растеше в мен като в приказка бобеното стъбло на любопитство и страх.     

   Вчера, в най-жаркото на деня, когато морето е тънко, малчуганите захванаха да строят замък. Обединиха се в пъстра групичка, от която се подаваха само косички, лопатки и вирнати задничета. От време на време ми хвърляха по някоя съзаклятническа усмивка и плисваха смях с шепи. Издигнаха първо централните кули и ги украсиха със знаменца от “Delta”. След това обсъдиха нещо с вид на преуспяващи архитекти и се заеха с другите сгради. За час цяло селце се протегна мързеливо и съхнещо на слънцето до вълните.     
Опасно близо.    
Изтръпнах в предчувствие. Строителите не си даваха сметка, че вълните близват уж закачливо, но с опасна повторителност сътвореното от тях. Замък ли строяха те или райската градина, в която още не е засадена Ябълката.      

   Тъкмо се борех с желанието да пролазя до тях с кошничка “ябълки” или защо не - направо с фиданка на самото дърво, те заровиха припряно ръце, въоръжени с мокри лопатки, и пясъкът приклекна. Едно от тях започна да носи сух в кофичка и го добавяше. Разбрах, че майсторят Големия ров. Те бяха замислили целенасочено непредпазливия сценарий, в който замъкът е достатъчно близо до вълните. Когато нахлуващата вода сриваше част от построеното, те трупаха нови диги с радостни викове. Естествено, побеждаваха вълната, защото тя рядко прииждаше достатъчно силна и това им даваше време да укрепят стената наново. Любувах се на кратките им победи, които изискваха постоянство и внимание, макар и да не решаваха проблема. Замислих се: кога и защо човек започва да вгражда предпазливост и пресметливост в основите за сметка на емоционалните тухлички ?     Когато децата си отидоха, ровът бързо са препълни, най-крайните кули се подкопаха и свлякоха. Щеше ми се да взема лопатка и цяла нощ да дежуря.      
     Преди да напусна плажа, се обърнах и погледнах замъка. Исках да го запомня извисен, с пъстри знаменца и полусрутен ров. Тази нощ се очакваше пълнолуние... Можех да го фотографирам, но реших да не се лишавам от играта да пресъздавам многократно и своеволно спомена.   
      Хвърлих поглед към леговището на детския смях, докато чертаех кръгче с едно от знаменцата, които събрах от изравненото място. Мислех за неприятната изненада, която щеше са посрещне палавниците, за разочарованието, което ще ги обезоръжи да почнат отново. Може би в именно такива мигове получаваме истинските уроци и започва раздялата с детските илюзии – крехки и обречени като пясъчен дворец. 

   През нощта, докато се въртях в самотните чаршафи, а луната воайорстваше през пердето, си измислих какво ще им кажа...Че болката е необходимата основа, върху която изграждаме често двореца на радостта. Сложно ми се видя, затова си представих как със сладко-горчива наслада гушвам най-малкото и докато то мокри, хлипайки, голото ми рамо, аз го галя по палавите косички.

      Видях ги чак, когато спряха на брега. Веднага се надигнах, за да изпълня мисията си, преди малкото да заплаче, но думите на един от строителите ме спряха:  - Казах ли ви? Замъкът ще се хареса на Малката русалка и тя през нощта ще го пренесе в морето....Хайде да и направим още един?